ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

ЖИЗНЕН ПЪТ Емилиян Станев /псевд. на Никола Стоянов Станев/ е роден в на 28 февруари 1907 г. в град Велико Търново и почива на 15 март 1979г(умира в София, по негова воля е погребан във великотърновските гробища). Той е първо дете на Стоян Станев Мартинов – просбописец и Мария Симеонова Станева. И двамата му родители са интересни за времето си личности. От бащата бъдещият писател наследява любовта към народната песен и ловната си страст, а от майката – усета за словото. Имала цветист език, употребявала много странни думи, пословици и поговорки.

ЖИЗНЕН ПЪТ Емилиян Станев завършва прогимназия в Търново, а като частен ученик във Враца и гимназиалното си образование /1928г./ Училището не го е привличало особено, отдаден на ловната си страст и скитането в търновските и еленските околоности, но за сметка на това чете много художествена и филосовска литература. Бъдещият писател започнал да пише стихотворения още в прогинмазията, но те не са запазени. От 1922г. живее с родителите и сестра си в град Елена, Търновско. През 1932г. се премества в София и става студент по живопис в Художествената академия при проф. Цено Тодоров, но бързо напуска, защото професорът му казал, че не вижда светлосенките. По настояване на баща си записва финанси и кредит в Свободния университет, но скоро напуска и него. От 1932 до 1944 г. работи като дребен чиновник в столичната община. През 1945г. Е изпратен от Ловно – рибарския съюз за управител на ловното стопанство в Букурещ, Великотърновско за една година. В периода 1950 – 1955г. завежда отдел Белетристика във в.Литературен фронт.

ЖИЗНЕН ПЪТ Член на СБП от 1946г. /Чл. карта номер 625 от г./ Никой не е бил в състояние да склони Емилиян Станев да заеме някакъв отговорен пост в СБП. Нещо повече – многократно писателят е правил изявление, че СБП трябва да се разпусне, че в него членуват повече писатели, отколкото действително има. Товеа управлявашите и останалите писатели са отдавали на своенравния характер на Ем. Станев, а не на високите му критерии за стойностите на художествената литература и словото. На 30 ноември 1949г. Ем. Станев се жени за Надежда Николова Кожухарова, с която прекарва 30г. от живота си. Тя е негов пръв читател и съветник преводач от френски език и по този начин му е оказвала неоценима помощ.

НЯКОЛКО СНИМКИ ОТ ЖИВОТА НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ На първата сникма Емилиян Станев е с роднини в гр. Елена, на снимката под нея е с Ран Босилек и А. Каралийчев. На снимката в горният десен ъгъл е с приятели на вилата, а на снимката под нея е на лов.

ТВОРЧЕСТВО Сътрудничи на литературния печат от 1931 г., най-напред с кратки разкази. Още през тридесетте години се утвърждава като една от големите надежди на българската белетристика, сътрудничи на "Златорог", "Изкуство и критика", "Българска мисъл", "Литературен глас", "Дъга", "Завети" и др. Първата му книга "Примамливи блясъци" излиза през 1938 г. Още в тая книга са включени два разказа - "През зимата" и "Пролетни стремежи", - които утвърждават Станев като изключително оригинален и ненадминат анималист в българската литература. Следващите сборници с разкази за животни - "Сами" (1940) и "Вълчи нощи" (1943) - закрепват тази репутация на Емилиян Станев. Той получава признание не само у нас, но и в съседните страни, и в Европа. През 1948 г. се появяват двете му класически повести "Крадецът на праскови" и "В тиха вечер". От това време до средата на шестдесетте години Емилиян Станев работи върху големия си роман "Иван Кондарев", а след това върху "Антихрист". Автор е на много разкази, повести, сборници за деца ("През води и гори", "Лакомото мече", "Повест за една гора" и др.). След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своя роман "Иван Кондарев".

ПО-ВАЖНИ ИЗДАНИЯ НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК Срещу Великден, Идеи Крадецът и кучето, Примамливи блясъци Мечтател, Вълчи нощи През води и гори. Приключенията на един таралеж и една костенурка Лакомото мече. Разкази за деца Делници и празници Дива птица. Повести, В тиха вечер Крадецът на праскови, Повест за една гора Чернишка. Повести, След лова Слънчевото зайче, Къщичка под снега Легенда за Сибин, преславския княз

КОРИЦИ ОТ ИЗВЕСТНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НA ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

ДРУГИTE ЗА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ Емилиян Станев обичаше да спори, да се противопоставя на изказвания, на чути мисли и възгледи.И не само когато ги смяташе погрешни.Той обичаше да показва обратната страна на медала, не търпеше категоричната затвореност, закостенялост на идеите и съжденията дори когато в основата си са правилни.Можеше да смути и свой приятел, защитавайки понякога – пред чашка кафе или коняк – съвсем странни възгледи. Но макар и убеден в тяхната несъстоятелност, събеседникът трябваше да изразходва много усилия в спора: такива неочаквани, неподозирани, силни страни можеше да разкрие писателят във всяка концепция.Защото зад тази концепция се криеше душата на някой негов герой.В такива спорове Емилиян Станев, усмихвайки се тайно, а по някога и явно, на разгорещеността у събеседника си, изпробваше жизнеността на героя и неговата вътрешна, психологическа правда, неговата кауза, която може да бъде в най- различно съотношение с обективната истина. - СТОЯН КАРОЛЕВ

ДРУГИTE ЗА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ Писателят, без чието присъствие съвременната българска литература би била недоизяснена, започва своя път с учудваща лекота и той с удоволствие си припомня този период: "когато през 1932 г. дойдох в София, донесох два разказа, които веднага бяха отпечатани, тъй че колкото и надменно да звучи, аз се създадох като писател сам, без ничия помощ". Още в първия си разказ "Срещу Великден" (включен в първата му книга "Примамливи блясъци" под заглавието "Вина") Ем. Станев се проявява, според сполучвата му по-сетнешна самооценка, като "жесток реалист". Към героя си, един нашенски вариант на пропадналия Мармеладов от "Престъпление и наказание", начинаещият писател се отнася без никаква сантименталност, а когато го оставя да се плаши от люлеещата се по стените сянка на примката е направо безмилостен. Третият си разказ "Крадецът и кучето" Ем. Станев прочита пред Иван Кирилов - съдия и писател, - който се разплаква там, където се говори как крадецът убива своя верен другар заради кожата. - Георги Велев

ДРУГИTE ЗА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ Само за 7 години той се утвърждава като майстор на късия разказ, изследващ драмите на малкия човек в тогавашната благополучна, но и потискаща поривите му България ("Примамливи блясъци", 1938, "Сами", 1940, "Делници и празници", 1945), като блестящ анималист от класата на Елин Пелин ("Вълчи нощи", 1943) и като един от най-перспективните и обичани детски автори ("През води и гори", 1943, "Лакомото мече", 1944). Идват хонорарите от "Хемус", сигурността, положителните отзиви. А заедно с тях и превратът на 9 септември 1944 г.- Борислав Гърдев

ДРУГИTE ЗА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ Дори след десетилетия е все така трудно да се пише за Тихик и Назарий1. Повествованието не е нито толкова енигматично, нито възлово в съзряването на своя автор - поне привидно подвежда с тезисната си непретенциозност - и въпреки това, а може би точно поради това не вдъхновява за тълкуване. Безпроблемно, постулативно, пределно ясно е тематизирано двуборството между диктатора и художника, между плебея и аристократа на духа, между грубия практицизъм и възвишения артистизъм. Противопоставянията от този смислов ред биха могли да продължат безкрайно... Ако, разбира се, повярваме на презумптивното заглавие на текста, ако ограничим търсенията си в границите, които авторът недвусмислено налага, без да страдаме от мнителността на Пол де Ман спрямо четенето, което би трябвало да започне в тази неустановена смесица от буквализъм и подозрение - Бисера Дакова

ИЗ ДНЕВНИКА НА ПИСАТЕЛЯ Многогласността в моите книги, особено в "Сибин" и "Антихрист", е многогласност в българския ум и душевност - само по себе си философстване, най-опасно за държавния живот. Все така разбират критиците като похвала тая многогласност. Сибин - прабългаринът, държавотворият, Силвестър, Тихик, Каломела - славянската мисловна разпасаност - трагедията. Обезобразеният Теофил - трагедия, сам се е обезобразил. Единственият духовен връх в "Антихрист" - Евтимий. Не съм писал тия книги да философствам над вечните въпроси, а да покажа някои български особености, както ги виждам и разбирам за една философия на нашата история! Кога ще се научим да мислим и преценяваме нашите "духовни ценности" не от някакво отвлечено философско гледище, а от интересите на България и нашата държава! В "Иван Кондарев" същите въпроси, но никой не ги засяга февруари 1979 г. Културата и цивилизацията не са нищо друго освен противопоставяне на Бога, да излъжем естеството, затова тя ще изкопае гроба на човечеството. (...) Затова с разума на човека е дадена страшна отговорност г.

ИЗ ДНЕВНИКА НА ПИСАТЕЛЯ Най-сетне завърших "Тихик и Назарий" - навеки невъзможното е постоянно повтарящото се. Всяка власт се оказва най-измамлив фалшификат на свободата, дори когато е в името на Бога. Изкуството се превръща в отрова. А изкуството не се нуждае от доказателства. То трябва да е такова, че веднага да му повярваш. Критиката обаче винаги се опитва да доказва изкуството. Не може да се командва изкуството, то никога не служи на пошли цели или на държавна политика - тогава не е истинско изкуство, тогава се изражда и гние. То не е воля, а вдъхновение и трябва да бъде като хубав летен ден, да ни дава радост и надежда, да стисне сърцето и да порази разума. Мярката за художественост е в степента, в която е постигнато единство на съдържание и форма. Целта - създаване на красотата. Поетичността трябва да бъде отгоре, а конфликтът да се чувства отдолу, без да се набива в очи. Защото изкуството не е слуга на социалното. 10 януари 1976 г.(Емилиян станев публикува и книгата Антихрист)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ПИСАТЕЛЯ Най-съдбоносната грешка, извършена от Борис Първи, беше, че той избра византийското православие и с него - византийските ереси. Ако бяхме покръстени от Рим, българските духовници и интелигенция, вместо да четат житието на св. Параскева, щяха да четат Хораций, Цицерон, Сенека, Аристотел, Тацит и т. н., съдбата на България щеше да бъде съвсем друга, нямаше да беснеят у нас фанариотите. Френските консули биха ни пазили и покровителствали и пр., и пр. Католицизмът е култура въпреки всичките си отрицателни страни, а византийското православие е винаги близало ботушите на царе и императори и е поддържало самодържавието, както го поддържа и до Октомврийската революция в Русия. И Калоян, и Иван-Асен, изглежда, че разбраха тая страшна опасност от византийскто православие, тая глупост да вземеш религията заедно с ересите на твоя вековен враг, при това с по-висока култура от теб. Първото българско царство не можеше да се затрие на бойните поля, но то беше унищожено чрез православните кукумявки, от черните византийски врани, обсебили и двореца, и църквата на нещастния "светец" и глупак Петър, чиито синове бяха триумфално отведени в Цариград от Цимисхий и единият беше скопен... Който не разбира това, нищо не рабира от българската история и съдба!... Не мога да чета хладнокръвно защитниците на православието и се удивлявам на слепотата и глупостта им! Но нали и освободителката беше православна и нали чрез православието и славянофилството прокарваше месианската си роля, а днес интернационализма юни 1974 г.

ВИЕ ГЛЕДАХТЕ ФИЛМА ЗА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ РЕЖИСЬОР: ВЕЛИСЛАВА ИВАНОВА УЧЕНИЧКА В 8А КЛАС ГР. ШУМЕН СОУПАНАЙОТ ВОЛОВ КРАЙ