Александър Александрович Блок

Биография Александър Блок е основният представител на руския символизъм и най-влиятелният руски поет в началото на двадесети век. Александър Блок е основният представител на руския символизъм и най-влиятелният руски поет в началото на двадесети век. Лександър Александрович Блок (на руски Александр Александрович Блок) е роден на 28 ноември 1880 година. Лександър Александрович Блок (на руски Александр Александрович Блок) е роден на 28 ноември 1880 година. През 1883г. заминава за Шахматоро, близо до Москва, където живее с роднини на майка си. Той израства в интелектуална атмосфера, запознавайки се с философията на Владимир Соловьов, също негов роднина, и с поезията на Фьодор и Афанасий Фет. През 1883г. заминава за Шахматоро, близо до Москва, където живее с роднини на майка си. Той израства в интелектуална атмосфера, запознавайки се с философията на Владимир Соловьов, също негов роднина, и с поезията на Фьодор и Афанасий Фет. През 1903 Александър Блок се жени за Любов Менделеева, дъщеря на известния химик Димитрий Менделеев, на която посвещава поетическия цикъл Стихове за Прекрасната дама (Стихи о прекрасной даме,1904). Книгата го утвърждава като най-влиятелната фигура на руския символизъм, като популярността му продължава да нараства през следващите години. През 1903 Александър Блок се жени за Любов Менделеева, дъщеря на известния химик Димитрий Менделеев, на която посвещава поетическия цикъл Стихове за Прекрасната дама (Стихи о прекрасной даме,1904). Книгата го утвърждава като най-влиятелната фигура на руския символизъм, като популярността му продължава да нараства през следващите години.

В последното десетилетие от живота си Александър Блок се концентрира основно върху политически теми, акцентирайки върху месианското предопределение на Русия. След Руската революция той публикува баладата Дванадесетте (Двенадцать, 1918), описваща марша на банда от дванадесет болшевики, сеещи смърт и опустошение в революционния Петроград сред силна снежна буря. Тя предизвиква недоволството на неговите интелектуални последователи, които го обвиняват в лош вкус, както и на болшевиките, които не харесват неговия мистицизъм. През оставащите години от живота си той живее в изолация и умира през 1921, според някои от предизвикания от гражданската война глад или така наречената гладна смърт. Диагноза на болестта му така не е направена - нито приживе, нито след смъртта му. Няма медицинско заключение, нито аутопсия. Остават загадките - от какво е бил болен поетът, така възторжено приел в началото Октомврийската революция? От рак? Тиф? А може би е имал цироза на черния дроб? Или пък хепатит? Възпаление на дробовете или туберколоза? Да не би да е получил инсулт или инфаркт? В последното десетилетие от живота си Александър Блок се концентрира основно върху политически теми, акцентирайки върху месианското предопределение на Русия. След Руската революция той публикува баладата Дванадесетте (Двенадцать, 1918), описваща марша на банда от дванадесет болшевики, сеещи смърт и опустошение в революционния Петроград сред силна снежна буря. Тя предизвиква недоволството на неговите интелектуални последователи, които го обвиняват в лош вкус, както и на болшевиките, които не харесват неговия мистицизъм. През оставащите години от живота си той живее в изолация и умира през 1921, според някои от предизвикания от гражданската война глад или така наречената гладна смърт. Диагноза на болестта му така не е направена - нито приживе, нито след смъртта му. Няма медицинско заключение, нито аутопсия. Остават загадките - от какво е бил болен поетът, така възторжено приел в началото Октомврийската революция? От рак? Тиф? А може би е имал цироза на черния дроб? Или пък хепатит? Възпаление на дробовете или туберколоза? Да не би да е получил инсулт или инфаркт?

Незнакомка По вечерам над ресторанами Горячий воздух дик и глух, И правит окриками пьяными Весенний и тлетворный дух. Вдали, над пылью переулочной, Над скукой загородных дач, Чуть золотится крендель булочной, И раздается детский плач. И каждый вечер, за шлагбаумами, Заламывая котелки, Среди канав гуляют с дамами Испытанные остряки. Над озером скрипят уключины И раздается женский визг, А в небе, ко всему приученный, Бессмысленно кривится диск. И каждый вечер друг единственный В моем стакане отражен И влагой терпкой и таинственной Как я, смирен и оглушен. А рядом у соседних столиков Лакеи сонные торчат, И пьяницы с глазами кроликов «In vino veritas!» кричат. По вечерам над ресторанами Горячий воздух дик и глух, И правит окриками пьяными Весенний и тлетворный дух. Вдали, над пылью переулочной, Над скукой загородных дач, Чуть золотится крендель булочной, И раздается детский плач. И каждый вечер, за шлагбаумами, Заламывая котелки, Среди канав гуляют с дамами Испытанные остряки. Над озером скрипят уключины И раздается женский визг, А в небе, ко всему приученный, Бессмысленно кривится диск. И каждый вечер друг единственный В моем стакане отражен И влагой терпкой и таинственной Как я, смирен и оглушен. А рядом у соседних столиков Лакеи сонные торчат, И пьяницы с глазами кроликов «In vino veritas!» кричат.

И каждый вечер, в час назначенный (Иль это только снится мне?), Девичий стан, шелками схваченный, В туманном движется окне. И медленно, пройдя меж пьяными, Всегда без спутников, одна, Дыша духами и туманами, Она садится у окна. И веют древними поверьями Ее упругие шелка, И шляпа с траурными перьями, И в кольцах узкая рука. И странной близостью закованный, Смотрю за темную вуаль, И вижу берег очарованный И очарованную даль. Глухие тайны мне поручены, Мне чье-то солнце вручено, И все души моей излучины Пронзило терпкое вино. И перья страуса склоненные В моем качаются мозгу, И очи синие бездонные Цветут на дальнем берегу. И каждый вечер, в час назначенный (Иль это только снится мне?), Девичий стан, шелками схваченный, В туманном движется окне. И медленно, пройдя меж пьяными, Всегда без спутников, одна, Дыша духами и туманами, Она садится у окна. И веют древними поверьями Ее упругие шелка, И шляпа с траурными перьями, И в кольцах узкая рука. И странной близостью закованный, Смотрю за темную вуаль, И вижу берег очарованный И очарованную даль. Глухие тайны мне поручены, Мне чье-то солнце вручено, И все души моей излучины Пронзило терпкое вино. И перья страуса склоненные В моем качаются мозгу, И очи синие бездонные Цветут на дальнем берегу.

В моей душе лежит сокровище, И ключ поручен только мне! Ты право, пьяное чудовище! Я знаю: истина в вине. 24 апреля 1906, Озерки В моей душе лежит сокровище, И ключ поручен только мне! Ты право, пьяное чудовище! Я знаю: истина в вине. 24 апреля 1906, Озерки ***Я был смущенный и веселый. Меня дразнил твой темный шелк. Когда твой занавес тяжелый Раздвинулся театр умолк. Живым огнем разъединило Нас рампы светлое кольцо, И музыка преобразила И обожгла твое лицо. И вот опять сияют свечи, Душа одна, душа слепа... Твои блистательные плечи, Тобою пьяная толпа... Звезда, ушедшая от мира, Ты над равниной вдалеке... Дрожит серебряная лира В твоей протянутой руке... ***Я был смущенный и веселый. Меня дразнил твой темный шелк. Когда твой занавес тяжелый Раздвинулся театр умолк. Живым огнем разъединило Нас рампы светлое кольцо, И музыка преобразила И обожгла твое лицо. И вот опять сияют свечи, Душа одна, душа слепа... Твои блистательные плечи, Тобою пьяная толпа... Звезда, ушедшая от мира, Ты над равниной вдалеке... Дрожит серебряная лира В твоей протянутой руке... Декабрь 1906

Във стаята тъй сам стоиш. И себе си ли слушаш ? Аз зная: ти сега не спиш, и дишаш, но не дишаш. Защо угасна светлината? Не се страхувай ! Аз твоят Час забравен съм, и чукам в теб. Пусни ме. И знам, бълнуваш и сега, непримирим, метежен ! Но все едно във теб ще дойда, приятелю мой нежен... Не се страхувай, а помни ме ! Тъй млад ти беше. На коня бял препусна лудо, лицето ти пламтеше. Във стаята тъй сам стоиш. И себе си ли слушаш ? Аз зная: ти сега не спиш, и дишаш, но не дишаш. Защо угасна светлината? Не се страхувай ! Аз твоят Час забравен съм, и чукам в теб. Пусни ме. И знам, бълнуваш и сега, непримирим, метежен ! Но все едно във теб ще дойда, приятелю мой нежен... Не се страхувай, а помни ме ! Тъй млад ти беше. На коня бял препусна лудо, лицето ти пламтеше. И полетя натам, натам - през кехлибарен залез ! Ти знаеше ли, безрасъдни, обратния си път окаян ? Сега си мъдър: не спори - защо ли да се спори ? Нима си спомняш любовта в зори, в зори, в зори ? Защо лице тъй ниско скланяш? Утеха има, скъпи - вън черен вятър блъска лудо, смъртта така е близко. Пусни ме, нека те попитам : Животът ти как мина ? И дар от мене приеми - покров мъртвешки. Царствен. И полетя натам, натам - през кехлибарен залез ! Ти знаеше ли, безрасъдни, обратния си път окаян ? Сега си мъдър: не спори - защо ли да се спори ? Нима си спомняш любовта в зори, в зори, в зори ? Защо лице тъй ниско скланяш? Утеха има, скъпи - вън черен вятър блъска лудо, смъртта така е близко. Пусни ме, нека те попитам : Животът ти как мина ? И дар от мене приеми - покров мъртвешки. Царствен.

Звук непознат ме обгръща, и с него младее душата ми. Пак целувам дланта ти насън, Господи, губя дъха си..... Сънувам - отново съм влюбен, и отново съм млад, оврагът пуст и тревите горчиви, онзи храст, от мъглата прегърнат. През цветята, листата и бодливите клони, аз зная - старата къща наднича в сърцето ми. И небето, усмихнато с изгрева, чука на твоя прозорец. Този глас, той е твоят, не разбирам звука му, но знам - той е болката и душата ми. И какво от това, че само насън целувам ръката ти... Звук непознат ме обгръща, и с него младее душата ми. Пак целувам дланта ти насън, Господи, губя дъха си..... Сънувам - отново съм влюбен, и отново съм млад, оврагът пуст и тревите горчиви, онзи храст, от мъглата прегърнат. През цветята, листата и бодливите клони, аз зная - старата къща наднича в сърцето ми. И небето, усмихнато с изгрева, чука на твоя прозорец. Този глас, той е твоят, не разбирам звука му, но знам - той е болката и душата ми. И какво от това, че само насън целувам ръката ти...